Повечето хора, вярващи и атеисти, са чули за една от най-популярните притчи в Новия завет - тази за блудния син. Чуваме я всяка година на една от неделните богослужби преди началото на великите пости. Бих казал, че това е последният призив към решилите да ги преживеят не само телесно, но и духовно.

В притчата човек може да разпознае всеки момент от живота си, търсенето на пътища, вървенето през препятствията и изкушенията на света, изживяването на духовни и мирски радости, редувани със страдания и заблуди. Към този мост ни зове и църквата с целогодишния низ от литургии. В човешките отношения рядко разбирателството е в изобилие, но ето, че има поне един ден, в който можем да се проявим като любещи християни.

Обичаят да възраждаме добрите взаимоотношения между роднини и приятели чрез всеопрощение го има и в народната ни традиция. Обикновено по-младите посещават и искат прошка от старите, а те с привидно навъсен поглед пускат едно кратко: "Простено да ти е от мен и от Бога!"
А иначе „прочката“ е денят, в който се замисляме за слабостите си, за греховете си, за провиненията към ближните си. "Простено прости" някой би нарекъл тези думи просто обичай в днешния свят, друг за странно явление, трети - вълшебни и лечителни.

Нека се запитаме, коя от двете думи е по-труднопроизносима и коя е по-нужната?
Човешко е, разбира се, да посочим виновника и след това великодушно да речем: простено да ти е. Няма да е трудно, особено ако ни е нужно някого да виним за нашите несполуки. Но можем ли да приемем мисълта, че "неприятелят ни" вече не е виновен, че вече е наш ближен, че наистина сме му простили? И как да го направим, след като сме винаги в ролята на ангели, на справедливи съдници и притежатели на праведността?!

Казват, че животът не е такъв, какъвто си го представяме, защото няма виновни. Защото всеки от нас се определя като невинен, честен, справедлив, защото просто не чуваме Христовите думи от кръста: "Отче, прости им, понеже не знаят, що правят". И ето го по-трудното, втората дума - "прости". За да я изречем съзнателно трябва съзнателно да погледнем в душите си и да признаем, че сме грешници.

Чудно е, но наистина някак си със сатанинска радост носим греховете си. Няма логика, но е така. Неотдавна един познат, малко несмело и малко нескопосано ми се извини. Според думите му, повече от 10 години е вгорчавал живота ми. Не съм предполагал, че го прави, но и никак не се изненадах. Напротив, учудих се, че толкова дълго е носил огъня на необичта в душата си. Мислел си, че страдам заради него без да мога да го променя, но в същото време той страдал сам от себе си и в себе си. Аз съм срещал ненавистта му само няколко минути седмично, а той е живял с нея непрекъснато. Простих му. Поисках му прошка и аз. За това, че не съм забелязал неговите терзания, че моето съществувание е било демон в душата му. Последваха разчувствани думи, неумели обяснения, но всичко завърши добре, почерпихме се и си останахме приятели.
Та да си го речем братя и сестри, никой не може да надниква в мислите и сърцата на хората. Никой не може да разбере или да приеме омразата на другия, особено ако тя е насочена към него. Но ако "солидарно" си отвръщаме с омраза, то тя става двойно и тройно повече. Превръща се в лавина, неконтролируема и опустошителна.

Любовта е нещо друго, тя е вяра, надежда, молитва. Тя е нещо, което не пада като лавина, а се издига нежно, като плахият огън на свещичката. Като огънчето, което не се нуждае от юмрук, а от отворена длан, за да го пази от ветровете.

Възлюбени в Господа братя и сестри, след няколко гръмки мартенски празници идва и времето на кротостта и покоя, на духовния и телесен пост. Как по-добре да го посрещнем освен със "сърце чисто и смирено" пред Божия олтар. Вече 10 години в Братислава в Неделя Сиропустна след св. Литургия православни християни от различни поколения, българи и словаци си подаваме ръце с познатите думи "простено прости"?

Тази година неделя на всеопрощението е на 13 март, а Великите пости започват в понеделник 14 март.

Ваш застъпник в молитвите си о. Николай