Аз никога не съм се считал за емигрант, въпреки дългите години далеч от родината. Себе си съм нарекъл доброволен изгнанник. И защо точно изгнанник? Защото се чувствам предаден и прогонен от най-скъпото на този свят – собственото отечество. Някои ще възразят – силни думи, докажи ги. Не, нищо няма да доказвам, пред никого не искам да се правя на жертва. Не съм жертва. Но най-жестоко е, когато те убиват не с нож, а с лъжа. И най-боли не от чуждите, а от своите, от най-близките. „Избягал“ съм от немотията, от беззаконието, от мръсотията. От унижението да работиш цял месец за „сто“ лева. От вероломните кражби - още от времето на социализма.

Да, по-добре да съм сред чужди, тях не ги познавам, за тях не ме боли, а и по-малко боли, когато чужди ме предават.

Но как да се порадвам на децата, когато те тук са по-различни от нашите немирници. Няма я тази скрита, неизчерпаема, енергия – живец на българчетата. Те са вечно в движение, малки дяволчета, които непрекъснато измислят някакви бели. Това са нашите деца, българските, моите деца. Няма покой, няма минутка без напрежение какво ше направят в следващия момент.

И небето, а въздухът – и те са други, когато съм у нас. Дишам с пълни гърди, гледам небето, тъй дълбоко синьо и не мога да се надишам, и не мога да се нагледам на моето си, на моето родно небе.