Цветан Тодоров беше признат не само като голям изследовател хуманитарист, а през последните трийсет години - и като почитана морална фигура и авторитет. Написал книгите си във Франция и на френски език, той беше несъмнено един от най-известните и уважавани българи по света, жива връзка между българската и френската култура.
Дълг и наслада - за книгите, за доброто, за приятелството и за европейските българи
Публикуваме интервю, взето при едно от първите му посещения в родината след повече от 30 години извън нейните граници.
Интервюто на Анюта Качева с проф. Цветан Тодоров е излъчено по програма "Христо Ботев" на БНР на 13 декември 2003 година по повод българската премиера на разговорите му с Катрин Портвен, публикувани под заглавието "Дълг и наслада. Един живот на посредник" (превод от френски Тодорина Атанасова, ИК "ЛИК", С., 2003).
Интервюто, в което участва и редакторът на книгата доц. Стоян Атанасов, е първата поява на Цветан Тодоров пред българска медиа от двайсетина години насам.
Стоян Атанасов:
Цветане, това е твоята 25-та книга, но "Дълг и наслада" не е като останалите, в нея ти се осмели (или по-скоро склони) да прекрачиш праг, който не беше прекрачвал досега - на автобиографичното. Би ли казал каква автобиография е "Дълг и наслада"?
Цветан Тодоров:
Малко особена, тя е точно интелектуална автобиография, т.е. не се опитвам в нея да разказвам личния си живот, а само тези събития от личния ми живот, които, струва ми се, са повлияли на мисленето и на писането ми. В нея са по-скоро ония събития от общия живот, в който съм участвал. Но дори и този вид автобиография ми се струваше, как да кажа, много нарцистична изява и мисля, че не бих написал сам автобиография. Формата на диалог с тази френска журналистка подхождаше добре, защото тя беше активната страна, задаваше ми въпроси.
За мен беше интересно, защото наистина в живота ми е имало различни тези, които са ме привличали, още докато живеех в България, студент по филология... Централният ми интерес беше литературата и се опитвах да се приближа до литературата чрез един вид езиков анализ на литературните произведения, защото може би тези езикови особености не бяха включени в езиковия кръг, който включваше всички други страни на литературата. Това беше началото, но след това, поради различни причини, започнах да се интересувам и от по-антропологически въпроси, от история на изкуството - а по-късно и от морална и политическа философия, и от история - и по този начин се създаваше една малка, но разбираема картина, на която чертите не бяха много ясни.
Стоян Атанасов:
Ти поставяш цялата книга под знака на заглавие, заимствано от Русо - "Дълг и наслада". Защо избра именно него като шапка на тази криволичеща пътека - твоя интелектуален път?
Цветан Тодоров:
Дълговете и насладите са, един вид, двете причини, които обясняват нашето обществено поведение. Търсим да получим известни удоволствия, но всичко не се води от удоволствията. Това са двете крайни граници, между които протича човешкият живот. Изброявам кои са дълговете и задълженията ми и кои са удоволствията ми, от друга страна, това е просто една територия, тия две думи в известен смисъл покриват, очертават човешкия живот.
И тук идва темата за темперирания хуманизъм, за това, че ролята на миналото и мястото на паметта трябва да отрегулират механизми, които да създадат способност да се справим с настоящето. Нещо, което - очевидно - българинът не можа да направи след 89-та година.
Цветан Тодоров:
Понеже не живея вече в България и нямам пряко познание, какво се случва след 89-та година, как българинът среща трудностите, не мога да давам акъл на българите как да ги преодолеят. За мен е важно да не позволяваме на миналото да подчинява настоящето. Да се извлече поука - да, но не бива миналото да владее мислите ни.
А що се отнася за Доброто, аз написах и една друга книга, която не съществува на български, но се занимава със спасяването на българските евреи и я нарекох "Крехкостта на доброто". Защото ми се стори, че в историята, в която не всичко е добро, във всеки един случай има едно добро, което е било много лесно да се погуби. Благодарение почти на случайността, но и на усилията на много различни актьори на историята, в нашия случай доброто е успяло да съществува, та макар и частица от мига, но все пак нещо много важно е успяло да се осъществи. Доброто, което ме кара да се страхувам и ме плаши, това е доброто, на което някои хора смятат, че са станали носители и че в името на това добро, те имат право да го проповядват, да го изнасят, да го пренасят, да го предават на други народи или на всички други хора. Този начин на отъждествяване с доброто ми се струва по-опасен от злото.
- Да поговорим за вашите предшественици, отговорни и "безотговорни" за това, че сте се оформили като този Цветан Тодоров, който сте в момента?
Цветан Тодоров:
Това е въпрос, в чийто отговор не съм напълно сигурен. Родителите на майка ми починаха, докато бях малко дете, през войната, роден съм 39-та година, значи бях 3-,4-годишен и нямам много спомени. Дядо по майчина линия ми е Иван Пеев-Плачков, видна личност в българския обществен живот в първите десетилетия на XX век, постоянен редактор на вестник "Мир", секретар на Академията на науките, един вид интелектуалец, но личният ми контакт с него бе много слаб. По бащина линия не бяха толкова интелектуално семейство: дядо ми, Цветан Тодоров като мен, беше аптекар в Лом, където е роден баща ми, но когато дойде да живее в София, през последните години от живота си, беше доста стар, над 80 години - Тодоровците живеят доста дълго време, забелязвам сега, докато ви говоря, което ми дава основание да храня някакви надежди... Във всеки случай, дядовци и баби... голямо влияние не са ми оказали лично, но навярно са играли роля за семейството, в което съм израснал и към което принадлежа.
Стоян Атанасов:
Ти им посвещаваш чудесни страници, но бих искал да насоча разговора към баща ти. Бях силно впечатлен от неговото отношение към книгата, срещата ми с него беше, когато той вече не можеше да чете и въпреки това поддържаше телесна връзка с книгата, неговата маса беше отрупана с добре подредени книги, които сякаш очакваха да бъдат отворени. Разбира се, караше близки хора да му четат.
Цветан Тодоров:
Баща ми, може би трябва да го кажа на българската публика, се казваше Тодор Боров и беше, веднага след Втората световна война, директор на Народната библиотека и след това свързан с подобни културни дейности, той написа няколко книги, в които думата "книга" фигурира в заглавието. Но бих подчертал нещо друго - баща ми беше човек с много силни приятелства, книгите не заместваха отношенията му с хората. Тежкото за баща ми беше, че живя толкова дълго, че всичките му приятели починаха преди него. Животът му беше сравнително самотен. Но преди това, докато живеех с него, т.е. до 1963 г., баща ми беше човек същевременно на книгите, но и много силно на приятелите, на приятелствата.
- Вие се опитвате непрекъснато да сближите горното и долното най-вече между хората, да откривате важните, значимите неща, да направите път на културата, която ни дава шанс да бъдем цивилизовани?
Цветан Тодоров:
Това е наистина една от постоянните ми грижи, да не се откъсват едно от друго тези две равнища, тези две части в текущия живот. Моите усилия от доста години насам са да се задмине това разделяне на две категории - обикновените, простите хора тук, в живота и блестящите творци, които живеят като ангелите, горе до звездите - да се покаже, че не може да се мисли и живее така, защото по този начин болшинството от човечеството би било изключено от съществения живот. Има една фраза на Русо, който казва със свойствения си лаконизъм: "Ние можем да бъдем хора, без да бъдем учени". За мен това е една от мъдростите, която може да се научи чрез книги, като цитираме даден автор, но може да се научи и без книги. Не винаги книгите са прекият проводник на знанието, въпреки че за нас книгите са най-удобният, най-богатият източник на тази мъдрост.
Да добавя още нещо за баща си. Да кажа, че той беше човек с твърди убеждения в много области, участваше в най-различни дейности в Народната библиотека, Библиографския институт и т.н. и навярно даваше твърди указания за това, което трябва да се прави там - но в същото време беше невероятно толерантен човек, не си спомням за 24 години да ми е казвал какво трябва да правя. Поради това няма никакви книги, които да ми е препоръчвал, той смяташе, че на човек трябва да се остави свобода на избора, най-ценното качество беше да ме насърчава. Никога не ми е казвал: чети Достоевски, или Елин Пелин, или някой писател, който му е близък. Не Достоевски, а Чехов беше най-любимият му писател от руските, 20 тома събрани съчинения на Чехов ги четеше от началото до края и после, според мен, започваше отначало да ги чете. Що се отнася до моето отношение към книгите, то беше малко по-лекомислено, да не си мислят слушателите или читателите, че хора като мен стават сериозни още щом излязат от майчината си утроба.
Имаше страшно много книги около мен, най-вече от серията "Златни зърна", излизала преди 9-ти септември и докато бях в гимназията, открих, че тези книги интересуваха много букинистите, които от време на време посещавах... казвах на баща си, че ще прередя книгите по рационален начин. Това по-рационално подреждане ги намаляваше всеки път с по десетина бройки, които скришом носех на антикварите и им ги продавах, подсигурявах си джобни пари...
Стоян Атанасов:
Наскоро четох твоята последна книга "Новият световен безпорядък" с подзаглавие "Размисли на един европеец". Какво имаш предвид, когато говориш за себе си като за европеец.
Цветан Тодоров:
Искам да подчертая, че да се чувства човек европеец, не означава, че трябва да се изличи националната му самоличност, аз съм убеден, че за българите най-добрият начин да бъдат европейци е да си останат българи.