На 3 март през 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя, с което се слага краят на Руско-турската война от 1877- 1878 г. Датата 3 март слага начало на Третата българска държава. България се учредява като автономна, но васална държава с граници, които обхващат с малки изключения почти всички земи в европейската част на Турция, населени с българи. Общата й площ възлиза на повече от 170 хил. кв. км.

Публикуваме откъс от книгата на Стоян Данев „Фердинанд лисицата цар на България”, посветен на Санстефанския мирен договор.

О С В О Б О Д И Т Е Л И Т Е

България беше последната страна на Балканите, която постигна независимост от турското господство в резултат на Руско-турската война през 1877-1878 г. На 24 април 1877 г. Русия обяви война на Турция.
Откритата цел на войната срещу Турция беше освобождението на българите, „нашите православни братя-славяни” от отоманското робство, наложено през 1396 г., когато средновековната българска империя окончателно пада.

Месианският плам в Русия в началото на войната почти изцяло се дължеше на „кланетата в България” през 1876 г. – избиването на около 30 000 български мъже, жени и деца от турски нередовни войски – башибозук и черкези. Жестокостите на Турция предизвикаха възмущение в целия християнски свят, но събитията на Балканите породиха най-силно вълнение в Русия. Целият руски печат призоваваше към война. Вълнението в Русия достигна своя връх през ноември 1876 г., когато цар Александър II публично заяви в Москва, че „честта на Русия” изисква да се подобри животът на християнското население на Балканите.

Царят се беше съгласил да води война срещу Турция трудно и с нежелание. По същество целта (на войната) беше да се установи пълен руски контрол на Балканите, след като бъдат унищожени остатъците от Отоманската империя, и по този начин да се осигури постоянен контрол върху Проливите – Дарданелите и Босфора, и Цариград. Това бяха цели за разширяване на Руската империя. Славянските народи в Югоизточна Европа (и особено в България), независимо от алтруистичната реторика в руския печат и настроенията на обществеността, трябваше да станат страни, зависими от Русия. На първо място сред русите, които поощряваха панслависткия идеализъм, за да го използват за т. нар. панрусизъм, бяха граф Николай Игнатиев – руски посланик в Цариград, и Ростислав Фадеев – военен и публицист. Според тях Русия трябва да прави жертви само за да освободи славяните и след това да господства над тях.

Освобождението на България започна в средата на юни 1877 г., когато основната маса от руската армия премина Дунава при Свищов в югоизточна посока. От там русите тръгнаха в три направления. В края на юни генерал Гурко изненада Търново и го освободи сред огромен народен ентусиазъм. Тогава изглеждаше, че русите могат да стигнат до Цариград за един месец, като покорят останалата част на Европейска Турция.

Застрашителното напредване на царските армии предизвикваше все по-силното безпокойство на Австро-Унгария и Великобритания: на Австро-Унгария, защото това застрашаваше собствените й претенции за западната половина от Балканския полуостров, а на Великобритания, особено на министър председателя Дизраели, тогава вече лорд Биконсфийлд, защото присъствието на Русия и контролът й върху Цариград бяха разглеждани като сериозна заплаха за пътя към Индия.

Така или иначе след тежки сблъсъци на 10 декември 1877 г. Плевен падна и русите продължиха да напредват. В края на януари 1878 г. те достигнаха до покрайнините на Цариград. Руските предни постове виждаха Цариград, но победоносната армия беше на края на силите си.

Руските войски като че ли можеха да продължат да се бият с турците и да превземат обзетия от паника Цариград, но съвсем не бяха в състояние да устоят на Англия или Австро-Унгария, а много вероятно и на двете.

Великият княз Николай, брат на царя и главнокомандващ Балканския фронт, премести главната си квартира в Сан Стефано на Мраморно море, само на десетина километра от стените на Цариград. Желанието на царя да превземе Цариград остана неизпълнено, поради безсилието пред английската и австро-унгарската заплаха и състоянието на руската армия след жестоката война. И все пак Русия се опита да пожъне плодовете на победата с условията на мирния договор с Турция, подписан в Сан Стефано на 3 март 1878 г. Санстефанският договор беше наложен на турците със силата на оръжието от граф Игнатиев, който бързо пристигна от Петербург като ръководител на руската страна на преговорите. В стремежа си да осигури възможно най-големи печалби от Турция Игнатиев придаде на Санстефанския договор облик на триумф на панславизма.

Главната клауза в договора беше създаването на самостоятелно българско княжество, което беше равносилно на възстановяването на българската империя от Средновековието. Договорът даде на България излаз на Черно море на изток и на Егейско море на юг. Северната й граница минаваше по Дунава; в територията й бяха включени езерата Охрид и Преспа, чиито брегове в миналото бяха седалища на българските царе.

Възстановяването на Велика България от Средновековието беше напълно неприемливо и за Англия, и за Австро-Унгария.

Следва…