Не са много историческите събития, за които можем да кажем, че свързват духовно два народа в продължение на векове и независимо от динамиката на винаги променящата се перспектива, през която съвременността оценява историята.

Малко са тези събития в историята и на нашите два народа – българския и словашкия. Не без основание, за едно от най-важните, ако не и най-важното приемаме делото на Кирил и Методи и техните ученици на територияата на Велика Моравия и Мизия (географска област на север от Стара Планина, от векове нераздлена част от територияата на Бъгария).

В апостолистическото си послание „За безпримерно достойнство“ папа Йоан Павел Втори нарича мисията и делото на двамата равноапостоли „духовен мост между Изтока и Запада, допринесъл значително както за културното израстване на Европа, така и за образованието на поколения европейци.“

Този духовен мост свързва с особена сила нашите два народа, защото Кирил и Методий запазват както латинската, така и византийската културна традиция. Делото им намира общото между тях, не различията – дело, много важно във времето, когато източните и западните християни живеят под общ църковен покрив, но правото на славяните да изповядват християнската религия на своя език все още не е защитено. Именно това успява да постигне Константин в историческата полемика с папа Адриан II през 867 година.

Успешно защитено, това право отваря вратите на последвалата мисионерска и просветна дейност на светите братя. Те правят посланието на християнската вяра разбираемо за славянските народи чрез създаването на глаголицата - първата азбука, която е съвършено фонетично отражение на старобългарския език, чрез превода на най-важните богослужебни книги на старобългарски, и чрез въвеждането на старобългарския език в християнското боголужение, което поставя началото на славянската книжовност. Предаването на сакралността на християнската идеята върху материалния код на буквите превръща езика в „език свещен на нашите деди“. Това е могъщо, разтърсващо съзнанието дело. Не са много нему подобните и с него сравнимите исторически дела.

Крайъгълен камък за приобщаването на славяните към християнството

За кратко време те успяват да създадат школи и да обучат повече от 200 ученици и проповедници, които, водени от моралния авторитет на своите учители тръгват в различни посоки на Европа.

Делото на равноапостолите обаче се запазва и пуска най-трайни корени в България, благодарение на трима от учениците: светите Климент, Наум и Ангеларий. И разбира се, благодарение на мъдростта на цар Борис, който им предоставя необходимите условия за творческа и просветна дейност – условия, които светците не намират никъде другаде с Средновековна Европа.

Без съмнение Свети Климент, първият Европейски епископ, проповядвал на старобългарски език, е един от най-ревностните последователи и продължители на делото на равноапостолните братя, един от най-видните европейски средновековни книжовници и учители.

Основните източници за живота на Свети Климент са средновековни документи писани на гръцки. В „Житието на Климент“ от охридският архиепископ Димитрий Хоматиан четем: „Този наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае като българи“.

Преславската книжовна школа

Св. Климент започва и завършва правописна реформа и се приема за главния реформатор на Глаголицата в нейния образово по-ясен вариант. Реформираната азбука е нарчена Кирилица по името на св. Константин-Кирил Философ. През 886 г. свети Климент заедно с Наум и Ангеларий основават в столицата на Първото българско царство - Плиска, първия за славянския свят литературен и културен център - Преславската книжовна школа. Три години по-късно, в манастира „Свети Пантелеймон“ Климент основава и Охридската книжовна школа. Двете школи са предтечите на Европейските средновековни унверситети.

Именно от книжовните школи на Първото българско царство, Кирилицата прониква и разнася християнството и староългарската писменост надалеч - през Румъния до Киевска Рус, а оттам из цяла днешна Русия. За това свидетелстват многобройните преписи на произведенията на св. Климент в сръбската, руската и молдовско-влахийска традиция. Съчиненията на св. Климент са поместени редом до съчиненията на авторитетни християнски автори като Василий Велики, Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски и др. А Климентовата риторична школа създава безпрецедентна традиция, която повлиява и оформя проповедническата проза на цялата Slavia Orthodoxa.

Духовният импулс за обединение на славяните в Христовата вяра, с който кирилицата и християнската кирилска книжнина повлияват славянския свят, не отслабва с вековете. Сред по-късните мисионери на православото християнство сред източните славяни се откроява личността на свети Киприан Български.

Свети Киприан - Търновски

e един от тези забележителни българи, които посвещават живота си на помирението и единението между славяните чрез обединяващата сила на Божието слово и вярата. Роден около 1330 година в град Велико Търново, започва духовния си път в Килифаревския манастир - един от най-значимите книжовни средища на Второто българско царство. Високо образован, познаващ добре визнтийската и латинската духовно-църковни традиции, възпитаник на школата на Атонските манастири, забележителен богослов, красноречив реторик и дипломат, той е избран от тогавашния Патриарх Филотей за негов представител за важната за източно-славянските земи цел: духовно обединение на славяните в името на тяхното културно укрепване и политическа защита. Именно с тази задача е натоварен Киприян Български, и на тази задача той посвещава целия си живот.

Изключително значение за успеха на неговата обединителна мисия изиграва именно българската книжовна традиция. Книжовната дейност на св. Киприан е много богата, но неотклонно следва извършваните на Балканите книжовни промени. Той съхранява книжовния език на Второто българско царство (среднобългарския език), пренасяйки го в първоначално в Киевска, а след това в цяла Русия. Така нашият книжовен език - българският от епохата на Второто царство, става официален (църковен и държавен) не само за южните славяни . След приемането на християнството от Киевска Рус сътворената от св.Седмочисленици църковна книжнина налага старобългарския език като официален държавен и църковнослужебен език от Адриатика до Далечния изток.