Казвате, че читателите, както се случи и днес, често ви питат какво означава заглавието на романа „Петата лодка".
Това е една действителна история, която е станала в Чехия, където едно малко момиче е откраднало (или си заело) две бебета. Към тях се присъединило и едно 11-годишно момче и всички заедно са си основали свое „тайно семейство”. После се родиха моите деца и тези две събития някак си се свързаха. Заглавието „Петата лодка” е в зависимост от броя на главните герои – пет -за всеки има своя лодка, в която плава в морето на живота. И следва своята съдба. Метафорично заглавие за свободата и независимостта на човека.
Може ли един автор в Словакия да се издържа само от писане?
Да, има такива. Но това са едва неколцина, които издават бестселъри. Пишат по няколко книги на година и ги продават в по десет хиляден тираж. Може би и аз бих могла да създам такова произведение, но за това е необходимо да си избера подходящата тема – мафията или изневярата - и да раздуя от това медийния балон. Но признавам, че ми е трудно, тъй като умея да пиша само за онова, което наистина ме вълнува в живота, а не онова, което се чете лесно и добре се продава. В момента аз също се издържам от писане, но не само на книги (романи, детски приказки), но и от публицистика, рецензии, отзиви - пиша непрестанно, но и за книгите на другите и от името на издателство „Артфорум”, за което работя.
В какви тиражи се издава в Словакия?
Зависи от книгите. Например бестселърите могат да достигнат и до 30 хиляди. Но това са само 2-3 автори – криминалета, „розовите” серии от романи за жени. Иначе нормалният тираж е някъде около 2 000 екземпляра. За поезията - 500 броя.
Някои отправят упрек, че днес рекламата и пропагандирането на една книга са се превърнали в цирк, недостоен за авторите...
Да, но аз не го схващам така. Това е естествено. В Словакия излизат някъде около 10 хиляди заглавия годишно. Как да се ориентираш в това море? Не може да сте толкова наивни да смятате, че книгата ще бъде забелязана от читателя от само себе си. Затова трябва да рекламирате своята книга. Не само да давате интервюта, но и да участвате в дебати, в литературни четения. Иначе, ако се преструвате, че някой самостоятелно ще открие точно вашата книга, е твърде романтично. Тя трябва да бъде видима на щанда. Или да си мислите, че сте създали някаква гениална творба. А моя задача в издателството и в нашата книжарница е да пропагандирам изданията и сред търговците. Аз съм свикнала да говоря за своите книги. Като майка на две малки деца за мен перфектен маркетингов инструмент са социалните мрежи. При нашия манталитет за купуване на книги трябва да се съобразява и с оформлението на книгите – трябва да бъдем прагматици. А от друга страна не бива да имаме предразсъдъци, като например, че розовите романи непременно са типично „женско” четиво, най-вече за летните месеци (например корицата на „Петата лодка” също е розова, но това е продиктувано предимно от естетически съображения)
Какви съвременни средства за пропагандиране на словашката литература използвате?
В нашето издателство създадохме интернет страницата medziknihami.sk (между книгите). Тя е свързана с издателството и с книжарницата ни. Там, освен на литературни критици, даваме думата на различни специалисти в зависимост от насоката на изданието (историци, физици, математици и т.н.). Изисква се голяма доза креативност. Големите списания и вестници отделят все по-малко място за култура и в частност за литература. Да попаднеш с отделно заглавие всред множеството е много трудно. Трябва да си измислиш собствени начини за пропаганда. Като пуснеш новините по телевизията накрая винаги има време, отделено за спорт или за прогнозата за времето, но няма рубрика за култура или книгопис. Това нормално ли е? Никой ли у нас не се интересува от изкуство и култура? Все пак потребителите на литературно четиво до известна степен са облагодетелствани, тъй като могат да добият информация в добрите книжарници.
Има ли някаква мода в съвременната словашка литература?
Нямам такова впечатление. Появяват се всякакъв тип книги. Благодарни сме за всякo новоизлязло заглавие.
С какви книги се дебютира у вас? Дебели или тънки?
Докато при съседите ни в Чехия дебюти се правят и с произведения от по 400 страници, у нас по-скоро се предлагат два пъти по-тънки. Сякаш авторите за начало „пробват” пазара и скептицизма на критиката и читателите, които обикновено са резервирани спрямо първата авторска творба: „Почакайте, да видим какво ще излезе от този храст”. Ако „Петата лодка” бе първата ми книга, едва ли щяха да ми присъдят за нея най-голямата словашка литературна награда Anasoft litera. Навярно щяха да изчакват „да се развихря” и тогава да ми отдадат признание. А това можеше и да не се случи.
Значи по-скоро се появяват по-тънки книжки. Читателите ли нямат време да четат?
Не, по-скоро авторите нямат толкова време да пишат. Обикновено те трябва да работят и нещо друго. Творческите стипендии, които някои институции раздават, са за сравнително кратък период от време, така че авторите са принудени да бързат. Да пишеш до голяма степен е въпрос на свободно време.
Как изглежда един ваш работен ден?
Живея в Пезинок. Това е малко градче, обиколено от лозя, в което хората са свързани чрез винарските традиции. Не му липсва добра инфраструктура, а въздухът е зареден с някакъв оптимизъм. Това не съм усетила на друго място. Ставам в шест и половина, имам две деца, трябва да се погрижа за тях, пътувам до работното място в Братислава, час в едната посока и още един в другата. След работа пазарувам, готвя. Мога да работя само през нощта, отварям компютъра и работя. Много пътувам. Служебни пътувания. И по страната, и в чужбина. Ходя по фестивали, на някои лекторати…
Какво означава „нормално” семейство?
Любов между родителите, добро възпитание, добър пример. И трябва да се работи за тези взаимоотношения и на зряла възраст. А ако не сме имали такъв пример, трябва да се съсредоточим върху себе си – самообразование, за заздравяваме връзката между самите съпрузите и между тях и децата. Онова, което изживяваме в ранното си детство, ни повлиява силно и може да го пренесем със себе си чак до зрелостта. После да го предадем на нашите деца , а те от своя страна – на техните деца. Това е веригата на поколенията. Невинаги важи правилото, че когато имаш и мама, и татко, ще преживееш красиво детство. И невинаги целокупното семейство е спокойно убежище. А разводът – лош изход. В Словакия, а и по целия свят, има многобройни такива случаи, сами по себе си материал за литературни истории.
Една такава сте пресъздали в романа си „Петата лодка”. Светът в него е жесток и немилосърден, като че е невъзможно да съществуват нормални човешки отношения. Децата са наранени, неразбрани, с тях се злоупотребява, а родителите са незрели, егоисти, или безнадеждни алкохолици. Така ли виждате света?
Когато пишех книгата, живеехме в един панелен блок от социализма, като „случихме” на съседи. От шест семейства, едва две, включително нашето, функционираха „нормално”. В това тясно пространство имаше прекалено много асоциални „герои”. Често взаимоотношения, които отвън изглеждат наред, всъщност са изпразнени от съдържание.
Да, това може да навее песимизъм у всекиго. Затова ли Ян Щрасер ви нарече „едно толкова тъжно момиче”?
Не знам. Когато попитали един от нашите най-големи съвременни писатели Душан Душек защо пише само за прекрасни, любовни взаимоотношения, той отговорил, че избягва останалите, но се утешава, че има кой друг да се занимава с тях…
Какво бе вашето детство?
Израснах в Поважка Бистрица. Самото ми детство беше нормално. После дойде един тежък пубертет. Често нямахме пари. Така че бях принудена да бъда самостоятелна като моята героиня Ярка. И тъй като исках да постигна повече, отколкото родителите ми, стараех се сама да си заслужа всичко. Нямаше кой да ми помогне, нито дори да ме посъветва, тъй като родителите ми бяха живели в други времена и нямаха опит в това отношение... В средата на деветдесетте години, когато бях на петнайсет, в градчето ни например действаше една анархистична и хард-рок сцена. Със сестра ми ходехме на концерти и дори правехме „самиздат” . Той имаше не лошо графично оформление, макар и сътворено „на коляно”, един приятел го копираше на ксерокс в съседния град Ново Место на Вах и за разлика от останалите бунтарски издания съдържаше и статии за литературата, вероятно заради които добре се продаваше. Вследствие на тази наша дейност дори ни включиха в някакъв списък на „вражеските особи”, в който май че фигурираме и до днес. Разбира се, всичко това бе пубертетен протест, изобщо не разбирахме всъщност какво означава анархия, левица, десница. А и как да стане, след като семейството ми произхожда от село?
Но в книгите си не сте пожалили и селото, което също както и града, описвате през погледа на детето като враждебна среда.
Не, това е точно така през погледа на възрастните. Децата не виждат нещата по този начин, тъй като те не познават нищо друго и на тях то им изглежда естествено. Такива деца обичат майка си, независимо дали е алкохоличка, дали го бие и какво говорят другите за нея. Едва по-късно, когато малките натрупат някакъв опит, те започват да оценяват и сравняват.
Следва продължение.