Защо възрастните не разбират децата?
Най-лесно е да се каже – защото забравят собственото си детство. Работата, книгите, училището – всичко е впрегнато, за да се изтрият спомените. Възрастните си мислят, че знаят от какво точно имат нужда децата и кога са щастливи. Но ние никога не можем да сме сигурни, че това, което е съществено за нас, в момента интересува и тях. Никой не знае какво си мислят малките, къде е центърът на техния свят. Трябва и физиологически да се приближим към тях. Ние сме много по-високи и гледаме от друга перспектива.
И така, за да ги разберем, трябва да се „снижим” до тяхното равнище, да подклекнем и да погледнем в очите им. Да бъдем по-толерантни. Аз има огромното щастието, че децата ме очароват. За мен начинът, по който те гледат на живота, е истинско чудо. Не е необходимо да се „оправят” техните възгледи, да ги караме да се държат „разумно”.
А какви според вас трябва да бъдат модерните способи за възпитание?
Чета различни наръчници на тази тема, но напразно. Имам две момчета и не ги разбирам. За мен децата са загадка, друг животински вид. Когато в моя роман „Петата лодка” момичето открадва две чужди бебета с количката им, което от гледище на възрастните изглежда като недопустимо хулиганство, за нея това е съвсем естествена постъпка, геройство. Има деца, които бягат от къщи, независимо, че нищо не им липсва, други се самоубиват заради лоша бележка в училище. Дълбоко размишлявам къде са корените за тяхното поведение.
И до какво заключение стигате? Необходимо ли е например да им се дава повече свобода?
Въпросът за строгостта при възпитанието е важна тема за всеки родител. Мисля, че понякога и децата трябва да се оставят да усетят, че навън е студено, за да могат да реагират, ако настъпи такава житейска ситуация. На децата и на родителите им, които ги държат под похлупак, бих пожелала малко по-тежък живот. Няма да им навреди.
Споделете опита си при писането за деца.
Когато по-големият ми син беше на три години, много се вълнуваше от дълбоководните риби. Разказвах му приказки за тях. Така се родиха „Дълбокоморските приказки”, които се излъчваха и по радиото в емисиите „Лека нощ, деца”. Оттам излезе и аудио-книжка. После заедно с художничката Вероника Холецова подготвихме едноименна печатна книжка (изд. „Артфорум”, спечелила наградата „Най-красива книга в Словакия за 2013 г.”, и отличие на Словашкия литературния фонд за детска и младежка литература). И електронна книжка. В случая е важно да се следи какво забавлява децата, какво следят със затаен дъх и кои страници прескачат. Спомням си как като дете, както и хиляди други словашки деца, се страхувах от илюстрациите на големия наш график Албин Бруновски. Те са брилянтни, но това няма никакво значение за децата - просто ги ужасяват. Стремя се да избягвам подобни случаи.
По-лесно или по-трудно е да се пише за деца?
За мен специално е по-лесно да пиша за деца, това ме забавлява, заедно с тях. Не го схващам като по-малка отговорност, но ми доставя по-голяма радост.
Завършили сте Висшия институт по изобразително изкуство в Братислава. Би трябвало да сте професионален художник. А вече не рисувате! Нямате желание или нямате време за това?
И двете. Но по-важното е, че нямам желание. Писаното слово ми е напълно достатъчно. Докато рисуването често се нуждае от обяснение, срещу което душата ми се бунтува, при писането обяснението дава самата книга.
Но пишете за изобразителното изкуство…
Да, в момента работя върху книга за словашката национална галерия, но пиша само текста. За изобразителния материал си има чудесна илюстраторка. Задачата ми е само да измисля сюжета и да съставя текста.
Режисьорката Ивета Графова снима филм, адаптация на романа „Петата лодка” (словашко-чешко-унгарска копродукция), който трябва да завърши до края на март следващата година. Лесно ли се пренася литературния оригинал на екрана?
Тъй като книгата обхваща няколко линии на действието и няколко времеви хоризонти, е трудно да бъде филмирана буквално според текста. В романа главната героиня Ярка се представя в различно време – на десет, дванайсет и почти трийсет години. Гледа на едни и същи ситуации с очите на дете, а по-късно и на зряла жена. Затова с режисьорката решихме историята да се опрости. Избрахме единно време, в което действието се разиграва когато тя е на десет години.
А как подбрахте артистите, които играят главните роли във филма?
Всъщност става въпрос за деца - непрофесионални актьори, които преминаха през кастинг в няколко кръга. Доста дълго се избираше. Ярка присъства във всеки сцени, тъй като историята се разказва чрез нея. Претворява я десетгодишната Ванеса, която режисьорката срещнала на стълбите на едно братиславско училище. А осемгодишният Матуш, изпълняващ ролята на Кристиян, открили в летен лагер в Северна Словакия.
Какви са последните ви впечатления от постигнатото досега в снимачния процес?
Харесва ми как режисьорката Ивета Грофова се справя със задачата. Предварително малко се страхувах, че краските ще бъдат доста мрачни, а филмът ще звучи почти документално. (Режисьорката има опит именно в документалното кино).Но не, главните герои са се получили достатъчно интересни и симпатични. А читателите на книгата ще могат да познаят на екрана много от местата, където се разиграва действието в романа.
Накрая, кои млади словашки автори заслужават да бъдат преведени в чужбина? В частност в България?
Какво значи млади? Тези, които доскоро минавахме за такива, вече май, че не сме. Вие вече преведохте Михал Хворецки и Яна Беньова. Може би остава още Ивана Добраковова… (Талантливата писателка е от български произход, а романът й „Белвю” е включен в плановете на издателство „Наука и изкуство” през следващата година).