Една истинска история с Веселина Кацарова – мецосопран номер 1 в света

Едно от най-сложните и трудни сценични изкуства е операта. Съчетаването на артистични умения и певчески талант, убедителното превъплъщаване в оперните герои са присъщи само на истинския артист. А истинските оперни артисти са единици. Веселина Кацарова е една от тях.

Завършила пиано, Веселина Кацарова се отказва от концертна кариера и се посвещава на певческото изкуство. Кариерата й тръгва стремглаво нагоре още от първото й участие в престижния музикален фестивал в Залцбург през 1991 , за да се превърне в любим изпълнител на публиката на всички световни сцени – Милано, Лондон, Ню Йорк, Париж , Барселона, Мюнхен, Берлин, Цюрих, Хамбург. Нейният репертоар е внушителен – 67 роли и записани над 90 компакт диска.

В Братислава имахме късмета и удоволствието да видим операта „Кармен” от Жорж Бизе с нейно участие в главната роля. Бяхме зашеметени и замаяни от гласа й, от играта й. След представлението успяхме да поговорим с нея – един изключително сърдечен и естествен човек, без превземки и чувство за величие. Просто каза за себе си, че е философ, оптимист и човек с желязна дисциплина.

Как стана така, че се отдадохте на пеенето?

Веселина Кацарова (В.К.) Съдбата ме срещна случайно с бъдещия ми педагог проф. Реса Колева. Баща ми, голям любител на музиката, я доведе в нашия дом и след като професорската ме прослуша, каза тежката си дума – Веселина трябва да продължи образованието си с пеене. Г-жа Колева ме подготви и имах редкия шанс да влезна веднага в консерваторията. Избрах най-трудното – ариите на Росини. Те изискват огромен диапазон на певческото умение. За учудване на всички - справих се прекрасно.

Как стигнахте до голямата сцена?

В.К. Като студентка в четвърти курс заминах на турне във Франция, където направих записи и когато Караян ги чу, ме покани да се присъединя към Виенската Щатсопера. На фестивала в Залцбург през 1991 бе световният ми дебют в ролята на Анио в последната опера на Моцарт Милосърдието на Тит.

Намирате ли време да отидете в България?

В.К. Аз съм силно свързана и с родината ни и със семейството ми там. Особено дълбоко усещам бащината обич. Има някаква изключителна връзка между мен и моя баща – може би това е любовта към музиката.

През повечето от времето си сте на гастроли – с кого говорите на български?

Синът ми сам поиска да учи български, както и съпругът ми – швейцарец, с удоволствие учи и говори на родния ми език. Всеки ден разговарям с родителите си по телефона, а когато сме на почивка, а то е най-често на нашето Черноморие – се спирам по улиците и говоря с хората.

Какво Ви даде музиката и какво взе от живота Ви?

Благодаря на съдбата, че ме свърза с музиката. Това е сила, която изисква много труд и желязна дисциплина. И до ден днешен работя на договор в Цюрихската опера. Непрестанно пътувам. Безкрайно съм благодарна на съпруга си, че ме е „изтърпял” толкова години. Заради музиката се лиших от най-щастливите години за една майка - да бъда до детето си, когато расте. Синът ми, Ив-Люсиен като малък плачеше по цяла нощ в прегръдките ми, защото знаеше, че на сутринта мама пак заминава. Никога няма да забравя как една нощ ме запита: Мамо, защо не станеш полицай? Останах смаяна – защо полицай, моето момче? Ами, защото полицаите си остават в къщи.

Какво ви е спасявало извън пределите на България?

Достойнството - винаги ме е спасявало чувството за достойнство. Българинът има развито чувство за достойнство и то много силно се проявява в чужбина.

Изключително съм горда, че съм българка.