По повод превода на книгата Кафе Хиена от словашката писателка Яна Беньова Ви предлагаме интервю с г-н Асен Милчев, преводач на книгата и дългогодишен деятел в културната сфера в България, Чехия и Словакия. Той е журналист, автор на книги, книгоиздател и преводач.

Г-н Милчев, кажете моля, няколко думи за Вас, за вашата дейност в литературата и превода?

Моята връзка с литературата е, така да се каже, наследствена. Майка ми, Христина Милчева, е завършила "Право" в Софийския университет, но никога не е работила по специалността си. По време на комунистическия режим семейството ни бе преследвано като "политически неблaгонадеждно". Дядо ми е бил офицер и герой от три войни, осъден от скалъпените от Сталин и Георги Димитров в Москва процеси, убит от т.н. "Народен съд". Затова до края на активния си живот тя нямаше постоянна работа, което я принуди да работи като журналист на хонорар. Всъщност писането се оказа и нейно призвание и остави след себе си забележителни журналистически материали, публицистика и художествена литература. Книгата й "За майсторите, цветорезците и зографите" е единствена по рода си монография за българското възрожденско изкуство, написана на високохудожествен език. Осъзнах това в края на 90-те години, когато дойдох на работа в Българския културен институт в Словакия. Тогавашният посланик Яни Милчаков ме попита дали имам нещо общо с Христина Милчева. Разбрах, че самият той е завършил Националната гимназия за приложни изкуства в Трявна, дърворезбата му е хоби, а на народните художествени занаяти са се учели от книгата на майка ми. Имайки за пример образците на литературната й дейност, бъдещето ми до голяма степен бе предопределено. Макар че по стечение на обстоятелствата се дипломирах като електроинженер, аз се посветих на писането - журналист в различни медии, автор на книги, после книгоиздател, а в последните години и преводач.

Г-н Милчев, откога се занимавате с превод на книги от словашки език?

Много пъти съм си мислел дали да се захвана с преводаческа дейност. Това стана почти случайно. През 2005 г. Кирил Кадийски, мой съученик и приятел, известен наш поет, преводач и книгоиздател, тогава директор на БКИ в Париж, ми се обади в Прага, където бях сътрудник по културните въпроси. Не бих ли могъл да преведа за неговото издателство "Нов Златорог" една малка книжка, събрани творби - проза и поезия - на патриарха на словашката литература, последния жив сюрреалист Алберт Маренчин. Колебанието ми бе голямо - нямах никакъв опит в превода, да не говорим, че никога не бях не само превеждал, но и писал стихове. Накрая се съгласих, работата ме увлече, открих един нов свят. В резултат днес Алберт Маренчин ме нарича свой приятел и ме приема в дома си. На следващата година се пробвах и с чешкия поет Петр Крал - използвах оригинали на стиховете му и преводите им на френски. Но дори тогава не си представях, че преводът на художествена литература ще стане моя съдба и професия. Това го разбрах, едва когато през 2012 и 2013 година излязоха двата романa "Компаньонът" (с оригинално заглавие "Ескорт") и "Дунав в Америка" на тогава съвсем младия, но вече утвърден словашки писател Михал Хворецки, последвани от романа "Майки" на Павол Ранков (2014) и наградения с награда за литература на ЕС за 2012 г., роман "Кафене "Хиена" (2015) и най-вече на сборника, посветен на съвременната словашка проза, чието съставителство (22 автори), редакторство и превод на половината от съдържанието е мое дело. (Списание "Панорама" - бр. 1/2014 г.)

Къде се крие подтикът да се занимавате с тази благородна, но неблагодарна работа, и то не само във финансово отношение? Всички знаем, че в днешно време есредства за културната сфера са повече от недостатъчни.

Мисля, че подтикът за превеждане е вътрешна потребност. У нас преводачите, както и повечето от останалите хора на изкуството и културата, са изключително подценени. Не става въпрос, че те не могат да живеят от хонорарите, които получават, а за скандалното отношение във финансов смисъл (и не само в него!) към тях. Например, за да напиша рецензия на словашки роман, оценен с европейска награда за литература, засрамено ми предложиха 40 лева. Това е колкото плащаме на жената. която ни помага вкъщи 2-3 часа веднъж в седмицата. Не че тя не си заслужава парите. Но какво означава, например 30 стотинки на страница за високо интелектуален труд? Така че не парите задържат литераторите при литературата. Известен изход от това положение дават различните национални програми за насърчаване на издаването на родната литература в чужбина. Чудесен пример за това е комисията "Слолия" към Литературния център на Министерство на културата в Словакия. В България положението в тази сфера е още по-трагично. По-големи възможности има програмата за превод на литература на европейските народи към Европейската комисия. Но там броят на проектите е ограничен...Тогава откъде се пръква това море от преводни книги, което ни залива? Една от причините е скромността на преводачите и любовта им към словото.

В какво се състои "ситото" или какви са критериите за подбор на превежданите от Вас книги, след като книжарниците са залети с огромни количества печатни произведения, които ние наричаме четива, а не литература.

Преводачите имат огромна отговорност за подбора на преводните заглавия. От тях зависи формирането на представата за чуждестранната литература и състоянието на книжния пазар - във всяка страна поотделно и в света като цяло. А от какви критерии се ръководят преводачите при избора им на заглавията за превод. Това е строго индивидуално. Разбира се, влияние оказва и модата (литературни течения, жанрове), и критиката, и пазарният резултат. Но един опитен преводач може да не се спре винаги
върху бестселъри, но няма да посегне и към посредствени заглавия. Така се създават сравнителните критерии и възможностите да се прави сравнение.

Какви са непосредствените ви творчески задачи?

Както може да се очаква, те са свързани с превод. За следващата година съм поел обещание да завърша преводите на два нашумели романа в родината ни - "Петата лодка" на Моника Компаникова и "Къщата на глухия" на Петер Крищуфек. Амбициозна задача, тъй като става дума за около 750 страници.

Г-н Милчев, позволете накрая да Ви пожелаем здраве и плодотворна работа в преводаческото поприще.

По-долу публикуваме откъс от превода на стихотворение от Алберт Маренчин.

Едно тесто – един хляб

От едно тесто сме
Но това тесто не е от брашно
И това брашно не е от зърно
И това зърно не го е млял мелничар
И това тесто не е месил пекар
Това тесто си месим сами
От брашното на нашата мъка
И от своите радости
Цели дни и нощи го месим
Прибавяме към него квасец от сънищата
И солта на любовта
И мера на Млечния път
И щипка звезден прах……