По-долу ше прочетете размисли на тема Емигранти, откъсът е от Мария Касимова – Моасие и е публикуван във вестник Капитал. Поместваме части от него и се надяваме Вие също да споделите размисли и наблюдения.
Какво е да емигрираш в средата на живота си?
Моята емиграция всъщност се случи неочаквано. Дори вече бях спряла да мисля за нея – в главата ми тя се отнасяше до другите и беше придобила колажния образ на всичките ми близки, напуснали страната, с техните снимки от новите им американски къщи, канадска природа, германски офиси, френски ресторанти, испански почивки,....
Работата ми вървеше добре, личният ми живот беше във фазата "...и заживели щастливо", децата ми бяха във възрастта, в която се отглеждат предимно сами. Наистина, повече работа за по-малко пари и два пъти повече стрес, но пък по-евтин живот, хубава храна, утъпкани пътеки, кариера и най-важното – семейство и приятели.
И все пак тръгнах. Най-вече защото загубих способността да мечтая и вярата, че мога да променям нещата.
Всеки емигрант знае – битовизмът започва от начало да обзема времето и съзнанието ти и нямаш шанс да се оставиш на носталгията. Документи за резиденция, регистриране в кметството, здравни осигуровки, договори с електрически компании и мобилни оператори. Първите хора, които срещаш, са тези, от които зависи бита ти. Водопроводчици, секретарки, администратори, електротехници, съседи. Моите най-близко живеещи се оказаха сплотена британска общност от енергични, бодри духом и доста уморени телом пенсионери, организирали живота си главно около събитията в местната им английска кръчма.
Любовта е тази, която може да те накара да правиш несъразмерни крачки и да наричаш това танц. Тръгнах заради любовта към човека до мен и тази към собствената ми свобода. Нямаше как да отнеса със себе си и другата си най-голяма любов – децата ми. Разбира се, взех си я в сърцето.
Децата ми останаха в напуснатото от мен място. Техният живот се случва повече там и това за тях е важно. Така се наложи да бъда виртуален родител. Да звъня по вайбър и фейсбук, за да ги чуя и да разбера малко от малко как минава денят им. Да ги следя дали са онлайн и какви ги вършат там, да държа гореща връзка с приятелки, училището и съседите в името на обстойното регистриране на ежедневието на дъщерите ми. Никак не е лесно.
Когато дойдохме на острова, бях сигурна, че тук никой не ме познава. В България звезда чак не съм, но имам достатъчно широк кръг от познати и хора, които биха ми помогнали за всичко. Идеята за нова анонимност ми харесваше, защото това ми дава право да създам нов образ и нова, напълно незаразена с бившия ми живот среда. Един ден щастливо се веех из една от крайморските улици, без грим, с някаква измислена избеляла лятна рокля на гърба, пошляпваща нехайно с изтрити джапанки, когато отнякъде дочух на чист български: "Тебе те знам – виждал съм те по телевизията!" Беше човек с акордеон и три видими златни зъба. В компанията на един с дайре и друг по-млад – с китара. Циганско трио, което вече пет лета изкарва парите си със свирене по улиците и баровете на острова. Казах си, че светът наистина е глобален и вероятността някой да те разконспирира дебне отвсякъде. От тази мисъл не ми стана неприятно – напротив, по-уютно се почувствах, на вкъщи ми замириса.
Всъщност точно това е – да ти замирише на у дома. Не на онова, в което си оставяш шапката, както пееше Пол Йънг, а истинският дом – този, който си виждал от еднометрова височина, който се е смалявал с възрастта ти, бил е декор на порастването ти, появявал се е и е изчезвал. Тук, след една година, все още я нямам тази миризма. Пренасям си я само в дрехите, когато си ходя до България. Вече съм във фазата, в която казвам "прибирам се" и когато си отивам там, и когато се връщам на острова, но това не е достатъчно, за да ми стане домашно. Мисля си, че и сама не искам да полагам усилия, за да го направя.
Когато съм на новото си място, ми липсват разни български неща – усещането, че мога да кажа нещо на родния си език, дори да си измисля думи, и да ме разберат; общата история; дъждовните дни в Борисовата градина; розовите домати; капучино с приятелка, която случайно срещам на улицата; малките галерии и театрите; излетите на Витоша; ходенето на автомивка в неделя сутрин с приятели; няколко музикални клуба; варените гевреци на трамвайните спирки; изгледа от моя български балкон; възможността да споделя идея с тези, от които тя зависи, в рамките на половин час, очи в очи... Когато се връщам в България, постепенно усядащият у мен нов бит също започва да ми липсва: спокойствието и тоталната липса на стрес тук; топлите зимни месеци; идеалните пътища, по които се кара внимателно и с грижа; шумът на морето; градината, в която има кактус, от който варим сладко; ходенето пеша; ароматът на борове, дори възможността да кажа всичко на български и никой да не ме разбира...
Разбрах, че винаги ще ми липсва нещо, което ме е карало да се чувствам щастлива. И всъщност, колкото повече неща от различни места по света ми липсват, значи толкова по-щастлива съм била в повече крайчета по света. Намирам това за богатство, не за лишение. В този смисъл и емигрантството отдавна вече не е просто бягство. То е нов хоризонт. С всичките мечти, надежди, проекти и битки, които ти предстоят, за да го видиш отблизо.