Но въпросът, който остава, е колко ли такива хора като доктор Алфонз Трновски са живеели в Словакия по време на всичките тези политически турбуленции през миналия век.

Върху главния герой символично се пренася тежката вина на т.нар. „почтени граждани” с прилична работа, които осигуряват нуждите на семействата си и спазват правилата на държавата. Проблемите настъпват тогава, когато същата тази държава, на която отдават всичко, поисква от тях не само дължимото й, но и онова, което принадлежи на Бога. И така, през XX век идва краят на нормалните човешки взаимоотношения, а демократичният режим в Чехословашката република се сменя най-напред с фашистки, а по-късно с комунистически. Формално и двата издигат благородни идеали и не искат от примерните и уважавани граждани, глави на семейства, нищо,от което да се срамуват. Нима има нещо осъдително в това да встъпиш в Хлинковата гвардия или да станеш сътрудник на Държавна сигурност? Лесно успокояват съвестта си, която от време на време ще ги загризе – и за Хитлер, и за Тисо, и за Готвалд, и за всички негодници. Но те трябва да мислят и за близките си, за кариерата си. В името на своето бъдеше правят някои „малки” отстъпки спрямо онези там „горе”. Разумът им диктува да бъдат лоялни, да плуват по течението, да не кривват от редиците.

Колко му е след това почтеният човек да стане престъпник? „Не, не и не! Нищо не съм знаел за избиването на евреите!” В последствие те осъждат всички ужасии, които са ставали в Освиенцим. Но за щастие това вече е минало, което никога вече няма да се върне. Вярно, че и сегашният комунизъм не е цвете за мирисане, но нали трябва да се живее! Романът на Петер Крищуфек вдигна много голям шум в родината си, което не бива да ни учудва. Трябва да се отчита колко много хора в Словакия си спомнят с носталгия или дори с гордост за първата Словашка държава.

А точно върху тази кървяща рана в тялото на народа авторът, с невероятна откровеност, безмилостно сипе силата на историческата истина за колаборационизма. Разбира се, това би могло да се каже за всяко общество, където хората послушно са прекланяли глави пред различни тирани и повече или по-малко са им сътрудничели. Романът „Къщата на глухия” де факто е размисъл върху моралния сблъсък на индивида лице в лице с политическия произвол, от който той се отвращава, но след това прави най-различни компромиси с него. Смята се, че повечето хора не са герои и не би трябвало да се иска това от тях. Но все пак неминуемо изплува един въпрос: защо при всеки тоталитарен режим винаги се намират и такива, които са оставали верни на демократичните си принципи и чистата си съвест дори с цената на живота? Именно тази голяма тема разисква авторът на фона на събитията от недавната словашка история, като го прави с необикновена пластичност и душевна дълбочина.

Всички часовници в къщата на малкото градче Брежани, където живее известният местен лекар Алфонз Трновски със семейството си, показват различно време. Тя има много общо с Къщата на глухия (откъдето е взето заглавието на романа), чиито стени Франсиско Гоя, по време на най-мрачния си период, изрисува прочутия си цикъл от „черни” картини, които сега се намират в музея „Прадо” в Мадрид.

Франциско Гоя: една от черните картини в Къщата на глухия

А главите на романа носят наименованията на някои от тези творби. Произведението звучи и като морален апел. И с това постига великолепен ефект – парадоксално провокативността на творбата по никакъв начин (разбирай умишлено) не провокира. Остава само моралната поука:

„Ако се правиш, че не дочуваш, накрая наистина ще оглушееш!”