Може би ще открием някои отговори, ако погледнем не много далеч в историята. Да оставим да ни поведе българският етнограф, фолклорист и литературен критик акад. Михаил Арнаудов.
Дела и завети на бележити българи, София 1969 г.
Кратък откъс от ЗАВЕТИ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
“Все по-често и по-настойчиво се връщаме в нови дни към духа и заветите на нашето Възраждане.
Имаше дори един момент от близката ни политическа история, около 1935 г., когато идеите на Възраждането бяха издигнати до програма на самото ни държавно строителство…Защото несъмнено беше дошло време да се подири в днешните ни национално-културни усилия по-здрава връзка с делото и дейците на миналото, на едно минало, което някои повърхностни умове бяха обявили лекомислено за нещо мъртво. Мъртво миналото на Паисий и Раковски, на Неофит Бозвели и Априлов, на Левски и Бенковски, на Петко Славейков и братя Миладинови, на Любен Каравелов и Христо Ботев и на толкова крупни личности, дошли като бляскав израз на мощното българско раздвижване през XIX век?
Aкад. Михаил Арнаудов, 1933 г. Източник: ДА „Архиви“
Не, това не би трябвало да допуска никой българин, способен да вниква в смисъла на народното ни битие и да преценява развоя на събитията.
Такъв възглед върху историята ни издава само невежество.
Не се ли виждаше принуден сам народният поет Иван Вазов да протестира: Нима, питаше той през 1910 г. с оправдано възмущение, нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расте.
„И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? …
Политическите учреждения загиват, но душата на народа остава жива, с всичките си добри и лоши проявления…..
Историята се движи по един непоклатим закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето….Тя е пълна с дълбока поучителност.”
Така мислеше Вазов за стойността на миналото като школа за настоящето…
Епохата на Възраждането, т.е. времето между ранните наченки на една морална и политическа революция чрез проповедта на Паисий и пълното тържество на българската национална идея чрез основаването на независима българска държава през 1878 г., е богата с най-ценни откровения на българския дух, запазили своята внушителна сила и до ден-днешен.
Истинско престъпление пред върховните интереси на народа ни бе, че някои общественици у нас, пристрастени в дребнаво фракционно съперничество или лишени от исторически усет, обрекоха на забрава опита на миналите поколения, всички техни идеи и колективни волеви прояви, способни да укрепят надеждите ни за по-честито бъдеще, да ни възпитат във взаимна търпимост, да ни обединят, въпреки неизбежните различия по много въпроси, в едно по-високо б ъ л г а р с к о с ъ з н а н и е за самоутвърждение, което никакви превратности не могат да убият.
Защото, въпреки толкова промени в съотношението на силите, които движат света, и в международното положение на България, все пак има нещо неизменно в съдбата ни и домогванията ни като народ, което е било правилно почувствано и вдъхновено изказано от предните дейци на Възраждането.
И би било твърде лоша прокоба, ако и при новите си стремежи за културни и социални успехи ние не съумеем да се възползваме от тези разбирания и изоставим спечелените с велики страдания идейни позиции.
Да не губим почва под нозете си и да упорстваме в самоотбраната срещу покушения от вън, които биха искали да ни смажат окончателно, като ни притискат по разни начини и подклаждат разединение помежду ни, е повелителен дълг на всички българи, които помнят урока на великите ни деди.”
Ако бяхме толкова единни, колкото и талантливи, щяхме да прескочим всички народи.
За автора:
Михаил Арнаудов е роден на 17 октомври 1878 г. в Русе. Следва славянска филология във Висшето училище в София (днешния Софийски университет) през периода 1895–1898 г. По-късно специализира в университетите в Лайпциг и Берлин (1898-1900). През 1904 година защитава докторат по философия, славянска филология и индология в Прага.
От 1919 година Михаил Арнаудов е професор по обща литературна история в Софийския университет. През 1926 г. е директор на Народния театър, а през 1935–1936 г. е ректор на Софийския университет. През 1940–1943 година ръководи Историко-филологическия клон на академията. Членува в масонската ложа „Светлина“.
От юни до септември 1944 година Михаил Арнаудов е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. След Деветосептемврийския преврат през същата година е отстранен от академичните си длъжности и е арестуван. Осъден е от т.нар. Народен съд на доживотен затвор за участието си в кабинета на Багрянов (присъдата е отменена от Върховния съд едва през 1996 година). Освободен е през 1945 година със съдействието на руския българист Николай Державин. От средата на 50-те години комунистическият режим отново му разрешава да публикува. С решение на Министерски съвет Народната власт му възстановява имуществото през 1960 г. През 1968 г. е удостоен с орден Народна република България, първа степен.
Умира на 18 февруари 1978 г. в София.